История

Чичо Апрахам бил женен и имали едно детенце. Чичо Арменаг бил ерген, а за леля Ехсапет може би са ми разказвали, но имам бяло петно в спомените си.

Майка ми и баща ми нямали деца в първите години от брака си. Те всички живеели в едно жилище и били типичен пример за патриархално семейство, където бащата, т.е. дядо ми, е имал голяма тежест. Дядо Гарабед е бил твърд и волеви човек, с голям авторитет не само в семейството си, но и в града. Жилището им е било двуетажно в центъра на града с голям часовник в най-високата част на фасадата.
(има голяма вероятност да става дума за къща с историческа часовникова кула в центъра на Балъкесир, която се намира в същия двор, където днес е Музеят "Кува-и Милие" (Национални сили). 

Двамата ми чичовци са били членове на различни политически партии в арменската общност на града, респективно в Турция. Чичо Апрахам е бил социал-демократ (хънчачист), а чичо Арменаг е бил от Народно-Патриотичната партия „Ташнакцютюн“. Бил е пламенен оратор и вечно имали партийни спорове.

Баща ми още като младеж е бил много буден и със силен търговски нюх. В първите години на своя трудов път започнал работа в градския транспорт на Истанбул като кондуктор и във всекидневието се сблъсквал както с интелигентни хора, така и с ниските слоеве на обществото. Контакти с този конгломерат от хора и характери са били чудесна школа и са му помогнали да предвиди и бързо да се ориентира при преодоляване на много трудности и опасности в житейския му път, както и да усвои перфектния си турски език.

След този период от живота му, започнал да изкупува реколтата на цели села (по сегашни разбирания сключвал договор за откупуване на цялото селскостопанско производство) и го продавал на специални тържища, като цялата печалба влизала в семейния бюджет. Имало е и куриози спрямо сегашните разбирания. Веднъж решил да заведе майка ми (като младо семейство) на почерпка в някакво заведение и поискал пари от баща си. Той не му дал с довода, че в къщи има достатъчно храна и не трябва да се правят излишни разходи, въпреки че били заможни и с достатъчно средства и недвижими имоти. Разбира се на младите им станало неприятно, но порядките са били такива.

На дядо Гарабед не му харесало това, което работи баща ми и този начин на живот и му казал да се прибере и да работи при него, като изучи занаята на бакърджийството и калайдисването на изработените съдове. Целта била в бъдеще да поеме неговия бизнес. Баща ми неохотно е започнал тази работа и бързо усвоил професията. До края на живота си беше благодарен на баща си, че насила го е научил на занаят, с който в бъдеще в чужди страни е успял да изхрани семейството си и да отгледа децата си. Държеше строго на принципа, че всеки трябва да има професия.

Разбира се съдбата е имала други планове, но това става ясно след години, когато е оцелял от ада на геноцида.

В края на I-вата Световна война, геноцидът от 1915 година по някакъв начин го избегнал, защото дядо ми бил мобилизиран и бил войник в армията. Доверието към Турция като спокойна държава било силно разклатено. Вече е било 1922 година. Войната с Гърция продължава и имало силно недоверие между християни и мюсюлмани.

Баща ми живо се интересувал от международната политика. Няколко пъти предлагал идеята на баща си да продадат всичко и да се махнат от Турция, но той категорично отказвал. Считал, че има много приятели турци и те никога няма да го наранят, а и жената на чичо Апрахам е била против предложението на баща ми. Втората причина била, че детето на Апрахам било болнаво и нямало как да пътуват с болно дете. Дядо Гарабед е бил под силно нейно влияние. Освен това сляпо вярвал, че турците са приятелски настроени под влияние на дългогодишните им взаимоотношения с тях.

За съжаление, той не е можал да разграничи своите приятели, с които е съжителствал през годините, от тези орди, които изтребвали без жал всичко и всички, които били арменци. Тези орди са били подбрани от изметта на обществото. Невъзможно е да си представите нормален човек със семейство и деца, възпитан в човешки ценности, без причина да се превърне в звяр. Не може по друг начин да се охарактеризират тези, които колят и убиват по най-жесток начин невинни хора, деца, старци, които не са въоръжени и не оказват никаква съпротива.

За тази цел са били използвани и много кюрди – а сега този народ, живеещ под крилото на Турция, след около 100 години са подложени на яростни атаки от турската войска, защото искат свободата си.

Идва момент, когато даже и въздухът е наелектризиран, както образно се казва понякога. Баща ми не издържал и обявил, че той с жена си се махат от Турция и нищо не е в състояние да го спре. Въпреки молбите на баба ми, дядо Гарабед се ядосал много и заявил: „Върви и си чупи главата, щом си решил, но не подлагай на опасности младата си жена и не я убивай.“

Отговорът на баща ми бил: „Тя се е омъжила за мен, за да бъде с мен до гроб. Ако умра аз, ще умре и тя.“ И напуснали къщата, като накрая баща му отказал да му даде и малко пари от семейния бюджет. На гарата, преди да потегли влакът, баба ми чрез друг човек изпратила един пакет тайно от мъжа си с бижутата на майка ми и малко жълтици и пендари (5 жълтици в едно – бешибирлик) за преживяване на първо време.

Влакът потеглил към Измир. Преди да излязат от пределите на града, те видели няколко запалени къщи и димът се стелел над града. Това било началото. Майка ми и баща ми пристигнали в Измир. Още на гарата усетили, че положението е изключително напрегнато. Били гладни и жадни.

Майка ми видяла, че тълпа от хора чакат за пресен хляб пред една фурна. Молела се на баща ми да се наредят и те, но той категорично отказал, като се опитал да убеди майка ми, че това е капан. Той изглежда е имал някакъв усет към опасностите, а може би ангели-хранители са ги пазели. Сметнал, че когато в целия град убиват хора, не може да има нормална търговия. И бил много прав.

Изневиделица се появили някакви жандарми. Накарали хората да се изтеглят до някаква стена и най-хладнокръвно ги разстреляли – жени, деца, старци, без да трепнат, сякаш са били опиянени – без жал, че убиват хора.

Било вече късно следобед и баща ми се сетил, че има един приятел – евреин, на когото преди време му оказал помощ при инцидент. Насочили се към тях. Появил се евреинът на врата и ги поканил да влязат. Баща ми примолил за по чаша вода. Той се отзовал и им обещал да им донесе прясна и студена вода. Излязъл от стаята. Минали се над 10 минути. Баща ми се усъмнил, макар най-малко от него очаквал нещо лошо. Решили да напуснат къщата. Когато свили зад ъгъла, видели евреина с 2 заптиета. Той сочел къщата и вратата за влизане. За щастие, баща ми и майка ми успели да се измъкнат, но мъките и премеждията им продължавали.

От ъгъла, насреща им се появили двама жандарми. Като разбрали, че са арменци, ги завели в полицията. Вече било късно. Цяла нощ лежали в една тясна килия над 10–15 човека до сутринта. Идва началникът на полицията и започва разпити. Какво е надделяло – съвестта или блясъка на монетите, не е ясно, но ги пуснал и ги предупредил да се облекат като турци. Баща ми с фес на главата и дрехи, които обикновено те носят, а майка ми да се забули добре с фередже. Накрая им казал: „Аз също имам син и дъщеря на вашите години и ви разбирам добре.“ Похвалил баща ми за перфектния турски език и висок стил при разговора помежду им.

Денят превалял, когато баща ми решил, че ще бъде по-безопасно, ако се придвижат към общежитието (пансиона) на американските семинаристи. Там той имал стара позната. Успели да влязат вътре, а там имало много арменци и гърци, скрили се там. Условията са били много тежки – без храна и вода, при постоянен плач на малките деца. Имало чувал със стафиди. Разпределяли по 3 стафиди на човек, колкото всеки да залъже глада си. По тази причина майките нямали кърма и бебетата плачели непрекъснато.

За да не се чува плача им отвън и всички да загинат, а може и за да прекъснат мъките им, майките (даже не искам да си го представя) душели децата си в тоалетните (може би такива, които нямали шанс да живеят). Това е ужасно!! Вече не можели да издържат. Много младежи предпочели смъртта в открит бой, отколкото такава смърт. Опитали да избягат през покрива, но били открити и започнала стрелба. Как е завършело – не се знае. Може би някои са успели, други са загинали….

По вътрешното стълбище с едно въже, познатата на баща ми, която е изпълнявала някаква длъжност, пуска едно листче. На него е начертала пътя до някакво складово помещение, пълно догоре с някакви тежки чували със сол и брашно. Съобщила му, че властите вече знаят за хората, които се крият в зданието и подготвят опожаряването му.

Но как да изместят тези чували, когато повечето са били жени и деца и освен баща ми имало още един възрастен мъж? С неимоверни усилия успели да открият пролука между чувалите и да се измъкнат през малка врата в една странична уличка. В това време вече общежитието било подпалено от няколко места. БОГ им помогнал в този момент чрез тази обикновена жена, която успяла навреме да ги предупреди и да им посочи пътя за спасението им.

Следват нови арести. Моите родители своевременно били изхвърлили всичко, което може да ги издаде, че са арменци и отново перфектният турски език на баща ми ги спасявал.

Сутринта тайно се доближили до брега на морето. Виждат как гръцки, англоамерикански и френски кораби изтеглят своите хора. В случая само гърците са били заплашени. Останалите европейски и други държави осигуряват безопасността на своите поданици.

Отварям една скоба, за да обясня някои подробности:
През 1922 година, когато се извършва продължението на геноцида, имало война между Турция и Гърция. Гърците са взели превес над зле организираната турска армия, като завладяват много области и изтласкват разбитата и разпокъсана турска армия дълбоко в Анадола. Краят на войната се виждало, но както става в такива случаи, един младши офицер от турската армия – Кемал – започнал да организира разпокъсаната турска армия, която започнала да дава отпор.

Бавно и сигурно, благодарение на таланта на този офицер, турската армия възвръща завзетите територии и притиска врага към морето, където гръцките кораби своевременно ги изнасят. Турската войска е била озлобена и струпва яда си върху новите християни. Арменците попадат под двоен удар от решението на властите да започнат ново прочистване и продължение на геноцида от 1915 година, като използват турската войска срещу християните. При това западните държави, информирани от своите посланици, взели мерки да изтеглят всички свои поданици своевременно с някои малки изключения.

Когато задали въпроса на Кемал, който вече се назовавал Ататюрк, с какво са виновни арменците, които не са участвали във войната с Турция, той най-нагло отговорил: „Турската войска е изстрадала много и ако издам заповед да спрат гоненията срещу християните, те ще се опълчат срещу мен“ (извадки от книгата на Кемал Ататюрк, прочетена в заводската библиотека в „Юта“-Русе „За живота и възхода му“, отпечатана през 70-те години на миналия век).

Но всички били свидетели, а и много разсекретени документи на Ватикана и чужди посолства посочват, че не само войската, а и полицията и доброволните отряди – в състава на които е имало много кюрди, криминално осъдени и пуснати от затворите по това време – убивали безогледно, без съд и присъда.

Когато един ден под впечатление от прочетеното, казах на баща ми какво е изрекъл Кемал по повод смъртта на хиляди арменци, той толкова се вживя и възмути, че лицето му от аленочервено промени цветовете си за няколко минути. Аз много съжалявах за този разговор и много се притесних да не му прилошее от вълнението. Той само успя да промълви: „БОГ ще накаже този убиец!“

Баща ми често казваше: „Ако можех да пиша книги, щях да запълня стотици страници за всичко, което съм видял, изпитал и чул.“

Ето нов случай на издевателства над бедните и изплашени хора. На брега стои едно старо корито, наречено „корабче“. Хората шушукат, че капитанът обещава да ги изведе в открито море – всички, които си платят доста голяма сума. Много от тях, уплашени и обезумели от безчинствата в града, плащат с надеждата, че ще избегнат участта на близките си.

Майка ми настоява да се качат и те. Баща ми отказва. Той предполага, че и това е поредният капан. Разсъждава логично – как така някакво корабче ще изнесе хората в открито море и нито един полицай или висш служител няма да знае за това?

Корабчето тръгва. Хората на палубата са щастливи, че почти са успели. Майка ми е разочарована, че са пропуснали шанса си за спасение. Корабът се отдалечава доста от брега и се вижда как се спуска лодка във водата и по най-бързия начин моряците и капитанът се отдалечават, а корабчето започва да се пълни с вода и потъва.

Предполага се, че е имало отвори, пробити и запушени с чепове. В открито море ги отпушват и корабчето потъва. Писъци, вопли… Някои по-смели, които могат да плуват, се хвърлят в морето, но всичко се оказва предварително замислено. На брега се появяват войници, които стрелят по плувците. Всички загиват.

Защо не са ги убили още на брега, след като така или иначе са организирали разстрела? Всичко това се случва пред очите на чуждестранните посланици, пред очите на света. Пълно мълчание!

Най-нагло, днес Турция отрича тези събития, сякаш убийствата са станали в джунглите или диви местности, където се предполага, че никой нищо не е видял или чул.

Баща ми се решава на рисково начинание. Виждат, че навътре в морето се люлее някаква лодка. Той се хвърля и преплува разстоянието (умееше да плува добре) и връща лодката на брега, за да качи и майка ми.

Но изневиделица се появява един грък с жена си и децата си. Той твърди, че лодката е негова. Разбира се, че това е лъжа. Работата стига до бой. Баща ми категорично му заявява, че лодката може да я вземе само през трупа му. Предлага всички да влязат в лодката и да се изнесат. В противен случай всички ще загинат.

Най-после гъркът се съгласява и с чести смени при гребането, се отдалечават. Няколко турски войници ги виждат, но твърде късно – те вече са се отдалечили достатъчно и стрелбата им за щастие не е ефективна.

След няколко часа интензивно гребане с тежко натоварената лодка, се появява кораб с флаг на Америка и червен кръст. Веднага предприемат действия за прибирането им на палубата. Там вече има и други успели да се спасят — гърци, арменци и американски семинаристи, при които временно се бяха скрили родителите ми.

Корабът акостира на пристанище Пирея, където всички бежанци са настанени във временни лагери на гръцка територия. След известен карантинен период напускат лагера и заминават за Египет.

Защо Египет? Никога не съм се сетил да попитам, но може би — за да бъдат по-далече от Турция.

Там баща ми започва работа в една мина, а след няколко месеца вече работи при един бакърджия и получава сносна заплата. Живели са в хотел в град Александрия около шест месеца, след което се преместили на квартира.

Майка ми разказваше, че хотелът бил населен с хора от различни националности. Децата играели заедно в двора на хотела и, естествено, говорели различни езици. С течение на времето много от тях говорели по няколко езика свободно.

Всичко в тази страна било уредено. Липсвала омраза между отделните народи, но големите горещини и влагата били нетърпими за хора, които са живели при по-умерен климат.

В Египет също имало много бежанци от Турция. Разговорите между тях обикновено били за загубите на близки хора, за тежката участ, която ги е застигнала. Всеки разпитвал за своите — дали някой знае, чул ли е за имената на изчезнали хора и т.н.

Огромна помощ им оказвали Червеният кръст и специално създадените организации за издирване на изгубени близки. По този начин родителите ми научили как са били убити почти всички от рода им.

Баща ми разбрал, че по-малкият му брат Арменаг успял да избяга по море, но за нещастие бил прострелян и тежко ранен. Добрал се до един от лагерите в Гърция и там починал. Точно тогава баща ми е бил в друг лагер, само на 100 метра разстояние, но не е знаел и не е успял да види брат си.

Пак от същия информатор разбрал, че чичо Апрахам е бил обесен, а жена му, детето, дядо ми и баба ми са били заклани като животни. Нищо не са научили за съдбата на леля Ехсапет, но най-вероятно и тя е загинала.

От съграждани на майка ми тя чула, че тяхна съседка е намерила 10-годишно момиче — леля ми Вартухи, сестра на майка ми, която плачела над мъртвите си родители. Жената я съжалила и я взела със себе си.

След дълги перипетии и с помощта на различни организации и Червения кръст, успели да я открият в Гърция. Баща ми веднага изпратил пари за билет.

В един прекрасен ден за родителите ми, най-после посрещнали кораба с леля ми Вартухи. Срещата била неописуема — двете сестри се прегръщали и дълго, безмълвно плакали. Не смеели да се пуснат, сякаш се страхували, че отново ще се изгубят.

Горещините и влажният въздух обаче съсипали здравето на майка ми. Отслабнала драстично — до фаталните 40 кг. А отделно била вече бременна със сестра ми Ексапет.

Лекарите препоръчали да заминат за някоя балканска страна с по-умерен климат, например България.

Баща ми веднага се свързал с посолството на България и, под претекст че искат да отидат на почивка, поискал да им издадат визи. Посланикът бил опитен и предвидлив човек. Казал му:

„Аз знам, че няма да се върнете обратно, но да знаете — българинът е милостив, но става много жесток, ако засегнеш националната му чест.“

Моите родители никога не престъпили тази граница и винаги ще бъдат благодарни за милосърдието на българския народ.

В началото пристигнали в София и за около седмица живели при своя първа братовчедка Вартухи Копаранян. По това време очаквали и първото си дете. И малкото останали бижута и монети, с които избягали, започнали да се топят много бързо.

Баща ми решил да се преместят в град Трън, близо до сръбската граница. Обикалял селата по Балкана, калайдисвал съдове на хората и по този начин се препитавали. Живеели в края на града до някакво ханче, в подножието на един хълм, покрай река Ерма. Стаята, в която живеели, деляла стена с конюшната на ханчето.

След известно време свикнали с живота и обстановката.

Наводнението в Трън

В градчето станало незапомнено голямо наводнение. Река Ерма излязла от коритото си и започнала да залива подножието на хълма. През нощта се събудили от неспокойното цвилене на конете и тупкането на копита. Разбрали, че се случва нещо необичайно.

Всичко наоколо било вече под вода. Валял пороен дъжд. Грабнали единствено чадър. В търсене на спасение, заедно с други живущи, се качили на хълма. В прегръдките им било вече и малкото им дете – сестра ми Ехсапет.

След дълги часове проливният дъжд спрял и водата започнала бавно да се изтегля. Макар и оскъдна, покъщнината била унищожена.

Нов дом в Русе

Те напускат град Трън и се установяват в Русе. Там живяха дълги години като уважавани и честни хора до края на живота си.

Послеслов

Минали са 65 години от събитията в град Трън. Аз трябваше служебно да отида в това малко градче до единствения в България Завод за вериги. Предприятието се намира на около 5 км от центъра на градчето. Беше горещ летен ден. Липсваше транспорт до завода, който се намираше извън града.

Свърших работата си и на връщане от лявата страна видях хълм. В подножието му имаше руина от малка постройка, а отдясно течеше река Ерма. Сетих се за странстването на моите родители и за техните разкази. На около 50 м имаше няколко къщи. На една пейка седеше възрастен човек.

Балканджиите са сърдечни хора – когато видят чужд човек, предлагат помощ. Попита ме защо съм се загледал в руините. Обясних, че съм чувал за това място от родителите ми. Той веднага попита:

„Чакай-чакай. Ти арменец ли си? Преди много години тук работеше един арменец – Йоаким или нещо подобно. Ние бяхме добри приятели. След наводнението замина и повече не чух нищо за него.“

Обясних му, че това вероятно е бил баща ми. Колко е малък светът и как съдбата понякога поднася неочаквани срещи.

Среща с миналото в Гърция

Още една вълнуваща среща със спомените ми се случи през 1980 година, когато пътувахме на екскурзия в Гърция. Пътувахме с кола до Атина по живописен обходен път край град Лариса.

Пътищата бяха тесни, с остри завои и без мантинели. На един от завоите, пътят беше посипан с камъчета. Колата поднесе към пропастта. Спря на самия ръб. Уплахата ни беше голяма. Слязохме и видяхме долу между дърветата малък манастир, за който никога не бяхме чували. Решихме да слезем и да запалим свещичка.

Манастирът се оказа девически. Приближи ни възрастна монахиня с достолепно излъчване. Не знаехме гръцки и започнахме да изреждаме езиците, които владеем – английски, немски, руски, арменски, турски. Тя отговори, че говори турски.

Разказах ѝ историята на моите родители. С изненада тя отговори, че също е била в Измир през 1922 г. и се е спасила с американски кораб, изпратен да евакуира семинаристите от Американския колеж. Тя потвърди всичко, което ѝ разказах – спомни си корабите, лагерите, дори имената на някои хора.

Монахинята беше развълнувана, както и ние. Почерпи ни с локум и кафе и ни изпрати с Божията си благословия.

Извод

Светът е малък. Никога не бих си помислил, че ще срещна хора, които са били участници в същите събития, през които са преминали моите родители. Понякога, напълно неочаквано, спомените оживяват пред очите ни. А животът ни поднася странни и дълбоко лични срещи, които оставят следа завинаги.